По време на разходка по левия бряг на Сена

При неволното съпоставяне на спомените за два текста – напълно непредвидено съпоставяне, към което се движех в течение на много години и до което стигнах след много разсъждения върху предпазливостта на Декарт, – в ума ми възникна въпрос.

Ето първия текст.

« Но аз, който съм сигурен, че съм, все още не познавам достатъчно ясно какво съм; така че отсега нататък трябва да бъда особено внимателен, за да не би, поради непредпазливост, да взема нещо друго за самия себе си и, по такъв начин, да се заблудя по отношение на познанието, което считам за по-сигурно и по-очевидно от всички мои досегашни познания. »[1]

Ето втория текст.

« Алегория. Еразъм многократно излага вижданията си за тази реторична фигура, която се състои в това, че « казва eдно, а подразбира нещо друго, което би могло да бъде дори нещо напълно противоположно на казаното » (Quintilien, Inst., VIII, VI, 44). Разглеждана в този широк смисъл, тя съответства на онова, което наричаме метафора. »[2]

Ето и въпроса.

Изключителната предпазливост на Декарт във Второто размишление не е ли кулминационната точка в историята на осъзнаването на алегорията?

---

[1] René Descartes, Méditations métaphysiques, Paris, Librairie philosophique J. Vrin, coll. « Cogito 75 », vol. 4,  1976, p. 12, Méditation seconde.

[2] Erasme, édition établie par Claude Blum, André Godin, Jean-Claude Margolin et Daniel Ménager, Paris, Robert Laffont, 1992, Dictionnaire, p. LX. L’article Allégorie est rédigé par André Godin.